Кукуш – Уикипедия

Кукуш
Κιλκίς
White Kilkis.jpg
Страна Flag of Greece.svg Гърция
Област Централна Македония
Дем Кукуш
Географска област Солунско поле
Надм. височина 240 m
Население 17 430 души (2001)
Покровител Петнадесет тивериополски мъченици[1]
Пощенски код 611 00
Телефонен код 23410
Официален сайт www.e-kilkis.gr
Кукуш в Общомедия

Ку̀куш (на гръцки: Κιλκίς, Килкис, на турски: Kılkış, Кълкъш) е град в Гърция, Егейска Македония, административен център на дем Кукуш, област Централна Македония със 17 430 жители (2001). Градът е център и на Поленинска и Кукушка епархия на Гръцката православна църква. Намира се в полите на хълма Свети Георги, на върха на който се издига едноименният манастир.

До 1913 година Кукуш е голям почти чисто български град. По време на Междусъюзническата война той е унищожен от гръцката войска и населението бяга в България.

География[редактиране | редактиране на кода]

Намира се в местност на 35 – 40 км северно от Солун, заградена от Карадашките възвишения и невисоката Круша планина на север и североизток и от вълнообразно поле, простиращо се в югозападна посока до Долновардарската низина. Ниските места на полето са били запълнени от водите на Арджанското и Аматовското езеро, свързани помежду си чрез естествен широк и дълбок воден пояс, наричан „Дема“; водите им са се вливали във Вардар.[2] По-късно, в края на 20-те и началото на 30-те години на XX век езерата са пресушени, а в началото на XXI век на мястото им е направен язовир, наречен Арджан-Аматово (Λίμνη Αρτζάν Αματόβου).[2][3] Самият Кукуш се намира в подножието на хълма Свети Георги, една от последните издънки на Карадаг. Близо до него тече река Галик, извираща от Круша планина и вливаща се в Солунския залив.[2]

Кукушкият край
Кукуш и манастира „Свети Георги“ на върха на хълма

История[редактиране | редактиране на кода]

Древност и Античност[редактиране | редактиране на кода]

Местността е била населена от най-стари времена. На склона на хълма Свети Георги, до най-високите части на стария Кукуш, се намира оброчище, съществувало от предисторическо и езическо време, което след християнизацията на населението е било наречено „Света Троица“. Предполага се, че е свързано с пресъхналия по-късно карстов извор Дуфлото и огромната пещера под хълма, в която са открити кости на праисторически животни и се предполага, че е била обитавана от пещерния човек. Друг карстов извор е имало по склона, където скалите се спускат стръмно към полето и където е построена старата църква „Света Богородица“. Предполага се, че при тези два извора е съществувало селище още в предисторическо време.[4]

Следите от крепостни съоръжения на най-високата част на хълма – „Кукушкото градище“, се свързват със селището при карстовите извори, жителите на което са търсели убежище при опасност в „градището“. Самото название показва, че е използвано като „градище“ и по-късно, при заселването на славяните.[5]

В древността областта е населена с тракийското племе мигдони; останали са многобройни тракийски могили (тумби). Към края на VI век пр.н.е. попада под властта на древна Македония. Народно предание е свързвало името на малката кукушка рекичка Фильовица и античните развалини край нея с Филип II Македонски. Край река Галик, тогава Ехейрос, в 489 г. пр.н.е. лагерува армията на Ксеркс. След разпадането на империята на Александър Македонски група от нахлулите на Балканския полуостров гали се заселва на мястото на по-късния Кукуш, а селището им става известно под името Галикум, известно е така и по време на римската власт, наложена към средата на II век пр.н.е. Смята се, че по това време река Ехейрос започва да се нарича Галикос или Галикò. Галите постепенно се претопяват сред завареното население.[5]

По време на римското владичество за селище на мястото на Кукуш говорят останките от гробници в покрайнините на града. Романизацията не е пуснала дълбоки корени. Смята се, че до нахлуването на славяните населението на кукушкия край е било от трако-македонски произход, елинизирано и напълно християнизирано. Предполага се, че по това време е бил създаден манастирът „Свети Георги“ на Кукушкото градище, който е дал името и на едноименния хълм.[6]

Средновековие[редактиране | редактиране на кода]

В края на VI и началото на VII век, в резултат на славянското нашествие, районът е вече плътно населен със славяни. Те не само не се претопяват, но налагат езика си дори и на самите византийци в Солун.[7] В VII – VIII век манастирът над Кукуш е център на епископия.[8]

В 904 година земите на кукушкия край влизат в пределите на българската държава и остават в нея поне до 967 година; по времето на цар Самуил минават ту в български, ту в гръцки ръце, а след неговата смърт остават под византийска власт. Въстанието на Петър Делян (1040 г.) обхваща и този район. След смъртта на цар Калоян при обсадата на Солун, по време на цар Борил (1207 – 1214) районът попада под властта на отцепили се от българската държава местни феодали. Смята се, че Кукушкото градище на хълма „Свети Георги“ е било феодален укрепен пункт. След битката при Клокотница (1241 г.) кукушкият край отново е в пределите на България, след това отново във Византия до падането ѝ под турска власт, като етническата и езикова самобитност на славянобългарското население се запазва.[9]

Манастирският комплекс е разрушен при османското нашествие в XIV век.[8] През 30-те години на XIX век, когато се строи черквата обител „Свети Георги“, се откриват основите на някогашния манастир. В северозападното подножие на хълма се намира така нареченият „Калугеров кладенец“, чието име отразява спомена за съществувалия някога манастир.[10]

В Османската империя[редактиране | редактиране на кода]

В турски документ от 1706 година Кукуш се споменава като село, вакъф на Айше Султан, дъщеря на султан Мустафа II, според преданието пък е бил село от Евреносовия вакъф; възможно е собствеността на землището де е била поделена между двата вакъфа.[11] Административен център на Кукушкия край първоначално е бил Женско (Авретхисар). Формално и до 1912 година Кукушката околия официално се нарича Авретхисарска каза, но още в началото на XVIII век поради нарастналото значение на Кукуш той постепенно се превръща в казалийски център. Според турски документ още в 1690 година традиционният ежегоден панаир е преместен от Женско в Кукуш, което говори, че градът се оформя като стопански център, средище на обмяна между карадашките планински и полупланински села и полските села към Арджанското езеро и река Вардар. В 1706 година кукушани обаче поискали панаирът да бъде върнат в Женско – седалището на турската власт, за да бъдат търговците по-добре защитени от грабителските турски банди. В 1724 година заседания на шариатския меджлис се провеждат в Кукуш, а не в административния център Женско. Предполага се, че седалището на казата се мести в Кукуш преди или около средата на XVIII век; във всеки случай през втората половина на века там има установена административна власт. В турски документ от 1764 година се говори за села, намиращи се в „Кукушко“, а не в „Авретхисарско“.[12] В документ от 1793 година Кукуш е означен като град,[13] макар че в някои по-късни документи (хилендарска кондика) се споменава като село.[14] Селището, което тогава е чифлик, пострадва по време на Гръцкото въстание от 1821 година, според данните от ферман от август 1828 година.[8]

Българско възраждане[редактиране | редактиране на кода]

Икономическо развитие[редактиране | редактиране на кода]

От началото на XIX век градът бързо се разраства вследствие на икономическия подем по българските земи, който е много силен и в кукушкия край особено след 20-те години. От старата част (някога около църква „Света Богородица“ и „Стария кладенец“ и на изток през Тереке пазар (житния) и Ун пазар (брашнения) до Гемиджиевия кладенец и църквата „Свети Атанас“, а на запад до „Мера̀та“), още в началото на XIX век градът започва да се разширява във всички посоки, но най-вече на юг и на запад. В южната ниска част са малкото турци, в югоизточната покрайнина се заселват селяни-пришълци, повечето обработващи турските ниви, а на запад от Мера̀та възниква цял квартал – „Нова махала“, главно от селяни от полските села.[15]

Климатичните и почвени условия в кукушките земи благоприятстват производството на зърнени култури, памук, тютюн, сусам, маково семе и афион, пашкули и вино. Кукуш се превръща в естествено средище за производителите от полските села-чифлици и от селата по Круша планина, богати на овощия, лозя, дъбови гори, добитък, дървени въглища, тютюн и други.[16]

Засиленият стокообмен между града и околните села води силно развитие и за занаятите - кукушките занаятчии задоволяват всички разнообразни нужди на града и на обширната околия, като излизат и на по-далечни пазари. Тъкачеството в първата половина на XIX век произвежда продукция за широките пазари на Турция. Памукът се произвежда в кукушката околия, а в града се преработва на прежда и платна: бели платна, аладжи (шарени), тъмнокафяв плат за беневреци; към средата на века работят над 300 тъкачни стана. Тъкачеството е развито и в карадашките села (Горни и Долни Тодорак, Морарци, Междурек и други). Търговците платнари продават изработеното надалеч, редовно посещавайки пазарите в Западна Македония, Албания, Босна и Херцеговина, а от тези страни в Кукуш идват търговци да закупуват платна и прежди.[16]

Борба за просвета на български език и българска църковна независимост[редактиране | редактиране на кода]

От 30-те години на XIX век Кукуш се включва най-активно в българското възрожденско движение, като на моменти борбата придобива подчертано революционен характер. Кукушани добре осъзнават ролята на образованието и вече не се задоволяват с килийни училища или малограмотни учители. В 1825 година те откриват сравнително уредено, издържано от общината училище с доведен отвън гръцки учител, за което след това търсят все по-добри учители. В 1940 година построяват и нова училищна сграда и канят за учител българина Димитър Миладинов, когото Нако Станишев познава и препоръчва и който от есента поема училищното дело. Миладинов преподава на гръцки, както е прието тогава, но разяснява и превежда всичко на говоримия български език; превежда и някои молитви на български, но с гръцки букви, за да могат свещениците да ги четат на родния език в църквите. Поради тази будителска дейност е наклеветен от гръцките църковни власти и след двегодишно учителстване в Кукуш е принуден да напусне, за да избегне затвора.[17]

На мястото на Димитър Миладинов идва Андроник Йосифчев, негов ученик от Охрид и помощник, който с прекъсвания учителства общо девет години в Кукуш.[18][19] Има голям принос не само за учебното дело, но и за успеха на кукушани в борбата за български владика (1859).[19]

Тъй като в Кукуш няма никакво гръцко население, кукушани се чувстват угнетени, че не могат да намерят образовани учители, които да преподават на български, а не на гръцки (и самият Миладинов по това време преподава на гръцки) и търсят усилено такива. В дописка на „Цариградски вестник“ се казва, че пръв учител на български в града им е бил един калугер от Зографския манастир (предполага се отец Климент). За търсенията им пише в „Цариградски вестник“ (бр. 320/25 май 1857) в дописка от Велес за Кукуш: „Тамо жителите са чисти болгари, но до сега пишеха с гречески слова болгарските думи; получаваме прочее от ония ден едно писмо от тамошните жители, в което ни пишат да им изпроводим един български учител, за да им учи децата на матерний язик, но и ми като сме оскудни от учител не можихме да им изполниме желанието“.[20]

В 1857 година кукушани отново поканват за учител Димитър Миладинов, а също и Райко Жинзифов, при условие да водят обучението на български език. Същевременно се обръщат към архиепископ Партений Зографски в Цариград да им изпрати написаните и издадени от него учебници. Миладинов приема с възторг и им пише писмо: „...Скачам от радост, като гледам вашия стремеж и любовта ви към майчиния език... Вие първи почвате в Източна Македония да изучавате нашия прадедов език, вие първи ще обезсмъртите в славянската история своето отечество“.[21]

Този път преподаването е на български. Миладинов поема класното училище, а Жинзифов – първоначалното. С голям ентусиазъм кукушаните – и млади, и възрастни, а и свещеници – масово започват да учат четмо и писмо на родния си език, като някои посещават всеки ден училището след часовете, а други се учат в дюкянчетата си. Деца от околните села, а и от по-далече, започват да постъпват в кукушкото училище. Самият Миладинов, по думите на Райко Жинзифов, „през деня учеше децата, а вечер сам учеше българска история“.[22] Вдъхновен от успехите, той планира и създаването на гимназия:[23] „Намислих да се създаде в Кукуш като крепост срещу гъркоманията една централна славянска гимназия“, пише той[24] и организира подаване на молба до руския император от първенците в Кукушко, Дойранско и Карадаг за събиране на средства (юни 1858).[25][23]

Владиката Мелетий Византийски ги заплашва с афоресване, но не успява да се пребори с надигащото се българско просветно движение и отстъпва пред използването на българския език в училището. Кукушани обаче не се задоволяват, искат използването му и в църквата, както и български владика, което е неприемливо за Цариградската патриаршия и води до опит за уния в Кукуш.[26]

В изпълнение на условието за спиране на униатското движение в Кукуш, на 29 октомври 1859 година Партений Зографски е ръкоположен за поленински епископ в Дойран, като пеенето в църквата е и на църковнославянски. Това назначение на българин за владика е посрещнато с възторг от водачите на българското църковно движение, както и от кукушките българи. Партений обаче наместо да изпълни помирителната роля, с която го натоварва Патриаршията, оглавява българската църковна борба. Започва да обикаля епархията, разширява употребата на църковнославянски в богослужението в църквите и съдейства за отварянето на български училища. Постепенно владиката губи подкрепата и на първоначално стоящите зад него кукушки български първенци, които го обвиняват, че е мързелив и скъперник. Партений е принуден да напусне епархията си и да се прибере в Цариград през 1867 година. През 1867 година постът отново се заема от Мелетий, който е известен противник на българското богослужение и българското образование.

В началото на 1874 г. шест общини (Солунска, Дойранска, Воденска, Кукушка, Струмишка и Малешевска) въстават против Екзархията. Три от тях (Солунска, Воденска и Кукушка) поискали от Екзархията върху пределите им да бъде учредена нова самостоятелна епархия с център Кукуш, а епископ Нил Изворов да стане неин митрополит. След получения отказ от страна на Екзархията, общините се решили на крайни действия. Те се обърнали към английския консул, за да бъдат приети в Англиканската църква начело със своя епископ. След отказа на англичаните те се обръщат към епископ Рафаил Попов, глава на Българската униатска църква, който отговорил положително на тяхното питане за възможно присъединяване към Рим. Това става след преговори с Изворов и след писменотото му заявление за готовност за присъединяването му към унията.

Посрещане на Хюсеин Хилми паша (в центъра) след Хуриета в Кукуш, 1908 г. Отдясно на Хилми паша е източнокатолическият български епископ Епифаний Шанов, а зад тях православният екзархийски архиерейски наместник в града
Писмо от Мари де Пурталес, сестра от католическата мисия на сестрите викентинки в Кукуш, 6 юли 1892 г.

Униатите в града, начело с владиката Епифаний Шанов, държат двете големи църкви „Свети Георги“ и „Света Богородица“, а за православните остава малката „Свети Атанасий“. В ръцете на униятите минава и училищното здание, което принуждава православните да окупират епископския дом на изгонения през 1879 година владика Мелетий и там се нанася българското екзархийско училище до построяването на великолепно ново училищно здание. В българското начално училище преподават Гоце Вангелов, Гоце Делииванов и Гоне Ковачев, учили в I софийска гимназия и Христо Хърсовски. В класното – Христо Бучков турски и френски, поп Атанас от Охрид история и география, Туше Делииванов български език, Христо Тенчев аритметика, Петър Мавродиев естествена история.[27]

В края на XIX – началото на XX век Кукуш е голям почти чисто български град. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката от 1873 г. Кукуш (Coucouche) е посочен като град с 1170 домакинства и 5325 жители българи, 155 жители мюсюлмани и 40 цигани.[28]

Според Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Кукуш има 7750 жители, от които 7000 българи и 750 турци.[29] Целият град на практика е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Кукуш има 9712 българи екзархисти, 40 българи патриаршисти сърбомани, 592 българи униати и 16 протестанти. В града има две основни и едно прогимназиално българско училище.[30]

В 1911 година 83,4% от жителите на града са българи, 15,9% са турци, а 0,7% са цигани. Българите са разпределени в три вериоизповедания – екзархисти – 91,0% от всички българи, а униати – 8,7% от българското население или 110 домакинства с 550 души и 19 души протестанти.[31]

Към 1912 година в Кукуш има смесено трикласно училище, три основни смесени училища и две забавачки. Главен учител е Никола Хърлев, а освен него в града преподават А. Георгиев, М. Стаматов, Ст. Хаджиев, М. Зенгилеков, Н. Попова, В. Тенчева,[32] София Гъркова,[32][33] Б. Чичеклиев, А. Чокаранова, Елена Кавракирова, Мария Измирлиева и Елисавета Тодорова. В селата около града преподават още Велика Чопова, Вера Сакьова, Елена Атанасова и Мария Зографова.[32] В града през 1912 година по инициатива на гражданството и с помощта на кметството е открита българска болница с главен лекар Константин Станишев. През февруари 1913 година в кукушка околия под негово ръководство започва ваксинация срещу вариола. В Кукуш по това време има и българска католическа болница под ръководството на отец Иван, под върховния надзор на игумена на местния манастир Гюстав Мишел.[34]

Участието на кукушаните като доброволци в Балканската и Междусъюзническата война е значително. В първата война кукушаните в Македоно-одринското опълчение са 178 души, което спрямо общия брой на кукушките емигранти в България: 200 – 220 души, е огромно число. В Междусъюзническата война броят им достига 512 души. В тези числа не влизат кукушаните, включили се в четите, нито участващите в частите на българската армия като редовни войници, които също са няколкостотин души. В Опълчението най-много кукушани – 112 души, има в 13-а кукушка дружина, наречена така в знак на почит пред заслугите на кукушани към отечеството и за увековечаване на името на града, който скоро след това е унищожен. В 3-та солунска дружина кукушаните са 90 души, в 15-а щипска – 89, в 14-а воденска – 83, в 5-а одринска – 37, в 11-а серска – 23, а останалите са в други дружини и служби.[35]

Изгореният Кукуш
Британски войници край Кукуш през Първата световна война

След избухването на Балканската война (1912) мнозина кукушани са арестувани и закарани в Солун. При разгрома на турските армии турските власти и част от турското население напускат града преди появата на каквито и да било съюзнически войскови части. В краткото междувластие при престрелка между градската милиция и преминаващи през града турци-моджахири (бежанци) загива Туше Гугушев.[36] На 23 октомври 1912 година влиза чета №52 на Македоно-одринското опълчение, предвождана от Тодор Александров, под чието ръководство са и четата на Гоце Междуречки (№ 26) и други местни чети. Организирана е местна власт, която разоръжава турското население и събира 1400 пушки, реквизира храна за приближаващата българска армия и други.[37] В града се установява българска военно-административна управа, като начело на Кукушка околия е назначен Тодор Александров.[38]

В Гърция[редактиране | редактиране на кода]

По време на Междусъюзническата война тук се води Битката при Кукуш. По време на войната в града са погребани 638 български военнослужещи.[39] През Междусъюзническата война Кукуш е превзет и изгорен от гръцките войски и населението му избягва в България. Карнегиевата анкета заключава, че градът е подложен на системно унищожение заради българския му характер. Изгорени са 1846 къщи, 612 дюкяна и 6 воденици.[40] В областта са разорени и опожарени манастирът „Свети Георги“ и 40 от българските села.[41] Днешният град се намира в близост до стария град и е заселен предимно от жители на околните български села, както и от изселени от България и Източна Тракия гърци. В 1928 година в Кукуш има 1679 бежански семейства с 6433 души.[42]

В града работят военен музей, посветен на битката при Кукуш от 1913 година (от 1966 г.),[43] археологически музей (от 1972 г.),[44][45] етнографски музей (от 2010 г.),[46] както и постоянна палеонтологична изложба с находките от пещерата Свети Георги (от 2012 г.).[47]

Кукушани[редактиране | редактиране на кода]

До 1913 година Кукуш е голям български град, в който са родени много видни българи – революционерите Гоце Делчев и Тома Измирлиев, брат му поетът Христо Смирненски, политикът Константин Станишев от големия кукушки род Станишеви, професор д-р Александър Станишев, военният Петър Дървингов. От Кукуш е и революционерът македонист Димитър Влахов.

Забележителности[редактиране | редактиране на кода]

В града има много забележителности, включително паметници на културата, сред които са Старата гимназия, Кукушкият конак, тютюневите складове на Анго Попов и други.

  • Манастир „Свети Георги“
  • Църква „Света Богородица“
  • Църква „Свети Атанас“. Построена може би в началото на XIX век върху нивата на турчин, който я подарил, след като му казали, че на нея се явява свети Атанас.[48] С ферман от 1856 година кукушани получават разрешение за постройка на черква на мястото на стария параклис. Когато по-късно църквите „Света Богородица“ и „Свети Георги“ са взети от униатите, на екзархистите е оставена само малката църква (параклис) „Свети Атанас“.[49]

Побратимени градове[редактиране | редактиране на кода]

Спорт[редактиране | редактиране на кода]

Футболният клуб на града се казва ФК Килкисякос и е основан в 1961 година.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Εκτός από την Καστοριά, άλλες τέσσερεις πόλεις έχουν πολιούχο τον Άγιο Μηνά. // Fouit.gr. Посетен на 5 януари 2018. Архив на оригинала от 2018-01-29 в Wayback Machine.
  2. а б в Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 7.
  3. Χρήστος ‘Ιντος. Τα εγκαίνια αποξήρανσης των λιμνών Αρτζάν-Αματόβου από τον Ελ.Βενιζέλο το 1929. // maxitis.gr. 22 ноември 2015.
  4. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 7–8.
  5. а б Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 8–9.
  6. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 9–10.
  7. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 10–14.
  8. а б в Λάμπρου, Σουλτάνα Δ. Ιερά Μονή Αγίου Γεωργίου Λόφου Κιλκίς. // Promo.cross. Посетен на 12 юни 2014.[неработеща препратка]
  9. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 17–19, 21.
  10. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 23.
  11. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 28.
  12. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 29 – 31.
  13. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 31.
  14. Хилендарската кондика от 18 век. Представена от Божидар Райков, София 1998, с. 41, 43 (записи в кондика на Хилендарския манастир от 1741 г.).
  15. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 64–65.
  16. а б Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 59, 64–66.
  17. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 70 – 71.
  18. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 71.
  19. а б Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония. София, Български писател, 1984. с. 474.
  20. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 71 – 72.
  21. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 73 – 75.
  22. Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония. София, Български писател, 1984. с. 74 – 75.
  23. а б Тодев, Илия. Българското просветно движение в Македония през Възраждането. // Македонски преглед Год. XLI, кн. 3. София, Македонски научен институт, 2018. с. 27.
  24. Братя Миладинови. Преписка. София, Българска академия на науките, 1964. с. 49.
  25. Братя Миладинови. Преписка. София, Българска академия на науките, 1964. с. 56 – 58.
  26. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 116.
  27. Извори за българската етнография, т. 3, Етнография на Македония. Материали из архивното наследство, София 1998, с. 40.
  28. Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 160 – 161.
  29. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 164.
  30. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 98 – 99. (на френски)
  31. Стойчева, Станислава. Българите католици в Македония (1879 – 1912): опит за статистически и демографски обзор, във: Ватиканът – Полша – България. 150 години от началото на мисията на възкресенците в България. с. 72. Посетен на 24 октомври 2015.[неработеща препратка]
  32. а б в Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 37.
  33. Кандиларовъ, Георги Ст. Българскитѣ гимназии и основни училища въ Солунъ (по случай на 50-годишнината на солунскитѣ български гимназии). София, Македонски Наученъ Институтъ, печатница П. Глушковъ, 1930. с. 171.
  34. Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 50.
  35. Дървингов, Петър. Участието на кукушани в Македоно-одринското опълчение през 1912 – 1913 година. // Кукуш. Списание на Кукушкото благотворително братство „Свети Георги“ – София. I (1). 24 май 1924. с. 13.
  36. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 240.
  37. Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 109-110.
  38. Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 125.
  39. ДВИА - В. Търново, Ф. 39, оп. II, а.е. 546, л. 43.
  40. Македонски мартиролог, съставител Цочо Билярски, Анико, София, 2005, стр.162.
  41. Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 195-196.
  42. Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054150/www.freewebs.com/onoma/eap.htm, посетен на 2012-06-30 
  43. War Museum – Kilkis. // Museums of Macedonia. Посетен на 21 януари 2018.
  44. Αρχαιολογικό Μουσείο Κιλκίς. // Τουριστικός Οδηγός Κιλκίς. Посетен на 21 януари 2018.
  45. Archaeological Museum – Kilkis. // Museums of Macedonia. Посетен на 21 януари 2018.
  46. Λαογραφικό Μουσείο Κιλκίς. // Τουριστικός Οδηγός Κιλκίς. Посетен на 21 януари 2018.
  47. Έκθεση Παλαιοντολογίας Κιλκίς. // Τουριστικός Οδηγός Κιλκίς. Посетен на 22 януари 2018.
  48. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 64.
  49. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 156.
     Портал „Македония“         Портал „Македония